Казах си...

Казах си, че ще те забравя...

Че не си за мен...

Че не ми трябваш...

Но това изглежда...

Било е проблем.

Да, сериозен проблем!

Защото не мина и ден...

И един скапан ден...

В който да не присъстваш...

В моето съзнание.

Въпреки че тялом отдавна отсъстваш...

Духом все по-близо те чувствам.

И нощем сякаш...

Към мене пак тихо пристъпваш.

Не даваш покой на душата ми...

И раните отваряш...

В тях се ровиш...

Най-навътре в сърцето ми бъркаш...

А накрая отново сама ме оставяш!

Но спомените...

От тях най-боли.

Разгръщаш ги...

До формалност разбиваш ги...

Превръщаш ги в сълзи...

Старите спомени, мечтаещи за реалност...

Похабени в празни мечти...

Това е брутално!

А ти...

Защо ги съживяваш...?

За да ме боли?!?

Изчезни!

Изчезни!

Ах...

Да те заключа исках...

Зад онази врата...

В онзи мрак...

В бездиханния прах...

Ах...

Щях!

Защо не можах...?!?

Проклетия ключ къде изтървах...?

Дали бе, защото не го открих...

Или просто...

Защото не бих!!!