Кестен от небето
Не ми се сбъдвай повече. Не искам.
Отвикнала съм да те боледувам.
Мълчи ми се след есенния писък
на прегорялата от страсти шума.
Изскачат от бодливите си ризници
и тупат – скок-подскок! – ръждиви кестени.
Тревите със оголени зеници
в най-синьото поднебие са втренчени.
Нима и то ще посивее скоро –
удавено в реки от кал и патина?
Прозрачни стават може би и хората,
които всичко вече са си казали?
И, моля те, оттук да си отидеш,
преди да дойде царството на бялото,
и строфите му ледени да видиш –
написани с ръце на неми ангели.
В.Й. 19 септември 2018, София
© Валентина Йотова All rights reserved.
