Клоните на любовта
От „Карта̀ла“ излетяла – трън в небесната пета̀,
ти си вишна неузряла и жадувана Луна.
Аз те пиша в кръгозора на съня и на деня,
страстно дишат тези хора, като пролетни цветя…
Днес в града се случи чудо! Изгоря самият град,
лумна в пепелна заблуда на изваян кръговрат.
Ла̀скав в своята утроба, справедлив и постижим,
бляскав, близък, но особен, чака път – червен килим.
Пак се връщам и прегръщам тези длани без порок,
и мечтите си разгръщам, сбрани в извор ведроок.
Спастрям слово и милея за очите ти от юг –
аз отново се младея – в песента ти тънък звук.
Тази слава се раздава като мек и топъл хляб,
остани си ти такава – за безпътицата бряг.
Всеки влак е плаха дума, а земята – влюбен фон,
от столетия пътувам към душата – вечен клон.
© Димитър Драганов All rights reserved.
