Тих, бездомният клошар
рови в коша, във сметта.
Скитника, самотник стар,
глад го мъчи сред града.
Погледи сега безброй,
де с тъга или с насмешка,
отминават го, а той
влачи горест нечовешка.
Изоставен от света,
примирил се със съдбата,
в дълъг преход към смъртта
крета плачещо душата.
1999 г.
© Асенчо Грудев All rights reserved.
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
anonimapokrifoff
Ти как си, сине, в твоята чужбина, където океанът пръски мята? Когато ти оттука си замина към по-доб...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
