Клошарят
Той цял живот е вадил от жарава кестени
и с мрак покривал се е ден след ден.
От белезите му следите още пресни
го връзваха на спомените в плен.
Съдбата му без жал бездомен го изхвърли,
ориса го с живот на кръстопът.
А той мълча. От самотата се прегърби,
ненужен и на собсвената плът.
Привикна някак с миризмата на казана
и със завивката на нощен хлад.
С процока си поливаше по цял ден раните –
безплътна сянка сред клокочещ град.
Делеше хляба си с едно квартално куче
и липсата му псуваше наум.
Прикрил под миглите си бликналите ручеи,
страхуваше се да не вдигне шум.
Клокочеше градът и в ру́слото течеше.
Минаваше с една душа по-лек
невидимо клошарят, в образа на грешник,
на кучето в очите по́ човек.
© Ани Монева All rights reserved.
