Обагрени във кръв са небесата,
когато слънцето се спуска към земята –
тревите плахи да целуне нежно опитва се ветрец прохладен.
Любовна песен пеят скакалците,
вечерен здрач със полъх страстен листата букови погали,
приижда тъмнината със сенките на богове прастари,
обвива се земята във спомен тъжен и неясен блян.
Кога ще видя пак света засмян?
Кога в гърдите си отново чиста радост ще усетя –
че жив съм и копнея – кога ли ще го проумея?
© Велин Евстатиев All rights reserved.
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
