Кога порасна в мен не разбрах...
Ослепя денят ми без тебе.
Сляп и пустинен, грозно заспал
под ритъма на мъртвите морета,
притихнал, непробуден, прокълнат.
Заспивам завинаги сега.
Прости, сърце, без време те удавих
в отровата, със името живот.
Прости, душа, и теб убих,
преди да те спася от този ад.
На шията окачих тон стомана
и скочих в каменния бряг,
на десет метра под ръба
на твоите ронещи скали.
Подхлъзнах се сам?
Прости, сърце, без време те раних.
От жаждата на изворите ти
пресъхнали понечих да отпия,
тъй както слънцето попи дъжда
и остана още жадно.
И ти, небе, прощавай
за избора прибързан.
Бил съм в рая с превръзка на очите.
Трепереща, износена ръка -
протъркана от триенето на сълзите.
Ослепя денят ми без тебе.
Понесъл до края тази печал.
И ти прощавай, дете, зная,
съсипах и твоето време -
Кога порасна в мен, не разбрах...
06.08.10
© Николина Милева All rights reserved.
.Но може би ми харесва точно заради искреността и тъгата....
