Когато аз те срещнах за последно
Когато аз те срещнах за последно,
ти гледаше ме с гняв и студенина-
бях толкова от теб отдалечена,
че границата беше твърда линия.
През всичките години скитах-сянка:
отражение на нечий друг живот.
И всичко вече сякаш
изгаряше сред пепел и отломки.
Носталгия и скръб аз не изпитвах,
щом болката-единствено и само тя
в душата ми неканена се бе вселила,
носейки със себе си само тъмнина...
И затова, когато те погледнах,
осъзнах, че аз изпитвах студ;
аз бях дотолкова отдалечена,
сякаш никога преди не бях живяла тук...
И колко много заболя ме,
щом бях причина за паденията на всеки;
но, уви, това така е
и ти ще ме съзираш със презрение.
Дори живота излишен ми се струва-
отдавна аз съм мъртва в този свят.
Ще се извиня, но ти не ще ме пак прегърнеш,
защото аз съм винаги сама.
И ако някога заплача, че те няма;
ако някога крещя: 'не искам самота',
то това е просто капка в мислите ти от презрение,
в сравнение с границата, която начертах.
Защото не разбра, че бях сред мрака,
препъвайки се в свойте грешки;
тогава ти просто някъде избяга,
несъзнавайки, чий живот отнемаше.
© F. G. R. All rights reserved.
