Когато бяхме "ние"
Научих се да страдам.
Вече знам,
че мога да се справям със разделите.
И макар да ти се струва, че ще видиш ада,
утехата е в цветното на преживелиците.
В споделяното, в тайнственото заедно,
което няма начин как да си отиде.
В смеха, шегите и игрите палави,
в съучастнически поглед на разбиране.
В останалата топлина от сливане
на кожа, плът, желания, въздишки.
В екстаза на душевното откриване,
в приемане на пълното ти „всичко“.
И вместо да се взираш в празното,
от теб щом някой близък си отиде,
си казваш – липсата не е най-важното.
Остава ценното – когато бяхме „ние“.
20.01.2014
© Надежда Тошкова All rights reserved.
