Пишеш с черно името, което
някога в дъга си нарисувал.
И се чудиш дали цветното
може въобще да съществува
в очи, пълни с тъмнина.
А дали си заслужава
да ги чакаш пак да заблестят?
Или сам ще продължаваш?
Колко пъти мислил си така?
Колко пъти те разяде
моята любов към яростта?
Колко пъти втори шанс ми даде?
Как да ти кажа, че обещавам,
че повече няма да изчезвам?
Че тук, в светлината оставам,
че съм заличила бездните?
Но обещавам, че ще се връщам.
И пак цветна дъга ще ставам.
И по-често ще те прегръщам.
Ще се науча да се извинявам.
Ще помня, че си оставал,
когато нищо не съм давала.
Ще помня, че си премълчавал,
когато с думи съм унищожавала.
Ще помня, от какво си се отказвал,
когато твърде много съм изисквала.
Обещавам, че не е било напразно.
Но винаги съм знаела, че истинското
няма как да е по план.
И често се ядосваш, и грешиш,
и искаш да избягаш сам,
и често дори на ум крещиш.
Но когато писъкът утихне
и отвориш уморени очи,
а човекът до теб се усмихне,
нищо друго не искаш, нали?

03.11.2018г.
гр. Сопот