Когато животът залитне
Изтлели бяха първите мечти
с надеждите, от друг неразгадани.
Животът ми залиташе, но ти
сърцето си ми даде да се хвана.
Повярвах аз на пустия живот,
че свършил е с кирливите си ризи.
Един скроен набързо анекдот
на мен съдбата беше пак харизала.
Опари ме с първичен мъжки страх
сърцето ти и щях да го изпусна.
Не знаех аз по мярка ли ти бях.
Говореха: "С деца е тя, лехуса
едва ли пак ще стане! Изгоря
момчето ни!" И стреляха с езици.
Разплакваха ме тези женоря.
В небето ни светкавични камшици
плющяха и стоварваше се гръм,
откъснал пак парченце от душата.
С венчален пръстен аз и днес не съм,
но ти корона сложи на главата.
Горчиво вино пием и така
животът все по-сладък с тебе става.
Не си изпускал моята ръка,
небето се разпява в три октави.
© Мария Панайотова All rights reserved.
