Когато Камъчко пише приказка
Тъй както се търкалят заоблените думи
попаднах аз пред малките крачета.
Едно детенце взе ме, а после ме целуна
и ме прибра във джобче на райета.
Там имаше и други мъници най-различни.
Шушукаха си в тъмното приспивно.
Аз тесните местенца изобщо не обичам,
да бъда в джоб не беше перспективно.
Опитах да изляза, когато се наведе
момиченцето, сложило ме тука.
Но не можах. Заех позиция по-предна,
а този неуспех ми бе поука.
Детето ли усети, че искам да изскоча,
не знам, но взе ме в шепата и после
ме хвърли във водата на близкото поточе –
щастлив мъник на свобода изпросена.
Сърцето ми... Видях, че гледаш с изненада...
Не вярваш ли и камъкът че има?
Да, моето е малко, но е за обич жадно.
Поисках да съм камъче любимо.
Водата ме понесе, тъгата залюля ме,
мечтаех пак във джобче да съм скрито.
И изведнъж познах по пръстчетата само
аз същото детенце. Едно юмруче свито
усетих, че държи ме. Ръчичката разтвори
и – нищо че съм мокро – ме погали.
Да можех на езика му човешки да говоря!
Опитах... но разбра ли ме – едва ли!
© Мария Панайотова All rights reserved.
Така развихря въображението си. 