Когато камъкът заплаче
Ръцете му от камъка са груби.
Длетото пее звънко… като кос,
а чукът удря… сякаш че се губи
след всеки лом огромната му мощ.
Онази мощ, безкрайна и първична,
в която диша и следа от ад.
Усещаш как през пръстите изтича –
чешмата вае сякаш, че е враг,
отнел му нещо, дето не е имал
и дал му ярост на разкъсан нерв,
защото след жената бе умирал
и оттогава е с неравен шев
това сърце, което в него бие…
А тя е грях, разпятие… И дар.
Изпил е сякаш че отровно биле,
а камъкът сега му е олтар.
Олтар и наказание… погрешно…
На сянката ѝ се крепи темел.
Длетото стене…гневно, непростено…
… душата ѝ той сякаш беше взел.
Жени Иванова
© Jasmin All rights reserved.
