Когато небето се счупи
Видя ли? Земята пълзеше във всички посоки,
превърната в хладни блестящи мехури,
под тежкия тътен на облаци мокри
едно мокро слънце без цвят се изсули
и капна зад дългия хребет презряло.
Ръцете ни, само ръцете са сухи,
защото във тях своя свят сме държали,
навярно за малко преди да избухне,
преди да ни срине до тътен далечен,
до капката, дето дълбае скалата,
до своя завършек и своята вечност,
до мокри мехури, поели земята...
© Христина Мачикян All rights reserved.
