Когато някой някъде умира
Когато някой в този миг умира,
каква е твоята вина...?
Смъртта коси, при теб не спира,
но ти не си ли закъснял...?
Как може после да се храниш,
да слушаш Одата на радостта.
С нозе от драки нераздрани
да бъдеш пак отново цял.
И с този свят не те ли свързва
ненараненото сърце,
безчувствено от вечно бързане,
в олтар от паркинсонови ръце...?
Когато майка слага черната забрадка,
дете умира някъде от глад,
нима в душата ти е сладко
и не проклинаш този ад?
Ще понесеш ли чуждото страдание
индиферентен и понякога щастлив...?
Несъстоялото се разкаяние
е камъкът невидим на Сизиф!
Когато някой някъде умира,
умираш с него още неразбрал.
Умира с вас дори всемира.
Умира Бог, създаден в образ твой
от кал!
© Младен Мисана All rights reserved.
