Когато някой стиховете ни отвори
Когато някой стиховете ни отвори,
ще сети екзистенциалните простори,
поели пътя на взаимност – приветливи
сред нови общности от хора отчуждени
и в редовете топли и красиви
ще разбере – не сме от тези: примирени,
а всеки в живота днешен настоява
и знае радост висша как да преживява.
В отминалия вече двадесети век
роди се общността на прагматичния човек-
питам ви какво е днешното ни общество,
дали наистина господства Демокрация
и как човекът с неговото естество
успява да живее в деградация
или да погледнем в годините преди,
за да оценим направените тук следи!?
Съборени са вече прежните олтари
и как изчезнаха илюзиите стари,
но отчужденият човек отново си е роб
и върху туй не спирам аз да пиша,
че липсата на общност ти поднася гроб,
от което моето перо въздиша,
описвайки съвременните светове
чрез преживяване в тези редове.
Преминахме в съществуване глобално
и сетихме дъха на нещичко нахално
със привкуса на обществото диво,
което даже преживяване руши
и прави ежедневието ни сиво
без изгледи да може някой да ни утеши,
защото сред потоците на рой измами
разстилат се пред нас безброй човешки драми.
Мойсей и Лъки са обществено значими
и стиховете им са поносими,
защото сред царуващата тук противност,
с персонажите, прецизничко подбрани,
показват те пътека на невинност
и думите им от всички са разбрани,
а щом пък нещо се преувеличава,
Росица иска и да се внимава.
Подробно преживяването съм изложил
и труд упорен в текстове съм вложил-
в процес реален – сложен, противоречив,
на всеки който нещо му говори
с език полифоничен и красноречив,
та личните проблеми да затвори,
но всичко се говори с език небесен,
достигащ до читателя с лик чудесен.
© Валери Рибаров All rights reserved.
