Когато си далеч от мен, боли ме
и думите са паметници на страха.
Дори когато казвам тихичко „любими“,
и кряска мъка, но не мога да я спра.
Когато си до мен, боли по-малко.
Но страдам пак, като разкъсан андрогин,
задето да сме разделени е тъй жалко,
ала най е жалко да не сме един.
Искам аз да слея двете ни тела
и храм да построя от нашите души,
защото само във една душа
умира болката и щастието струи.
© Адриана Василева All rights reserved.
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
