Когато си поделяме земята
Когато си поделяме земята
*************************************
събрах достатъчно въздишки
с които да си осветявам пътя
(не ги увивам в книжки-
тях бих могла и да настъпя)
а той приличащ на геврек
не се побира из представите
(по дяволите златния телец
подремващ в уморени стави)
в средата мота се като муха
привлечена от светлината
(не си ли вил срещу страха
изгрял по-пълен от луната)
любов навикнала да е сама
когато си поделяме земята
(пословично се готвя за дъжда
след който разцъфтява тишината)
е свикнала с неотстъпчивостта
на общия ни жизнен корен
(целунахме се в пролетта
и всеки хвана своя спомен)
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
