Когато сълзите са тъжни скрижали
Когато сълзите са тъжни скрижали
на мъртвата радост, стаена във мен
и моята същност за себе си жали.
Когато светът от любов е спасен.
Когато във дланите стискам стъкла,
а кръв не потича по хладните пръсти
и птици издъхват под свойте крила.
Когато съдбата пред прага се кръсти.
Тогава листата се ронят от смях
по пътя на моето тъжно начало
и аз пожълтявам навярно със тях
и падам симерна с пресъхнало тяло.
Когато сълзите са тъжни скрижали,
застлали палата на снежна кралица
и тя със усмивка заблудите гали.
Когато от погледа ражда се птица.
Когато във дланите стискам стъкла,
но от кръвта ми се раждат копнежи
за светлите стъпки на мойте дела.
Когато напускам житейските мрежи.
Тогава навярно съм истински аз
и фалшът на порива тъжно угасва
в онзи последен, но истински час,
когато човешките рани зарастват.
Тогава навярно във мен не боли.
Не пиша от мъка, не любя от жал
и тихо прошепвам на мрака - дали
не го нараних със сълзи от скрижал.
© Даниела Борисова All rights reserved.
