Когато всички думи са излишни
Постой така. Аз няма
да те гледам.
А ти ще галиш с
поглед само
косите ми, лицето,
голото ми рамо.
Не ме докосвай.
Мълчаливо
следвай извивките на
скулите ми още.
Дорде до устните
не стигнеш,
а те ще са с
измамна сладост.
Поспри се де.
Нима не ти приличам
на точката в стената,
дето все дълбаеш?!
Привличаш ме.
И неприлично
по мен очите ти
бездомно шарят.
Обръщам се. Мълча си.
Тиха.
Не искам само с думи
да говорим.
Звездите се усмихнаха
отгоре. И сякаш че
потъват - в черна дупка.
Но ти не бързай.
Имаш малко време.
Погледай ме, до ситост
ме измисляй, преди да са
пропяли пак петлите
или пък да са
дръннали камбани.
И всички погледи
ще се изплъзнат
във мъглите,
които твоето очакване
са... оправдали.
Прибягваш настрани.
Не искаш в най-будното на
времето да съмне.
В просъница денят е хрисим.
Но в някакво почти
небрежно... "утре".
Извръщаш поглед -
точката в стената
току се е превърнала
във сянка. С безумното
мълчане я причакваш.
А после я окачваш -
на врата ми.
И, виждаш ли?!
Тя мислено ми тегне -
опъната на ластичните мисли.
Докосваш ме -
със поглед само.
Когато всички
думи са излишни.
© Нели All rights reserved.
