Когато всяка болка превали
Да се строшиш на сто милиона късчета.
В една сълзичка да се побереш.
Да замразиш две думи върху устните
и спомените си - да погребеш.
Да ходиш като сянка между хората,
да слагаш на усмивката си цвят,
когато тишината и умората
са всичко твое - майка, татко, брат...
Да молиш тихо вятъра на времето
да залепи парченцата строшени,
да размрази сърцето вкаменено,
любов да потече по твойте вени...
Такава, че да можеш да простиш
на себе си... и призрачните спомени.
Такава, че да можеш да летиш,
събрал парченцата от теб бездомни.
Съдбата да почука... Да отвориш.
И две добри очи - да те помилват.
”Аз тебе търсих!” Как да отговориш?
Пред любовта сърцето е безсилно!
Да хвърлиш прах на болката в реката,
щом разбереш, че всичко си изплакал.
И хващайки на любовта ръката
да кажеш с благодарност:
”Теб съм чакал!”
© Павлина Соколова All rights reserved.
