Колчем бех по-малко гламав
Що ме питаш, мили Брате,
свои дертове ли немаш?
Остави ме да си патя,
от мен акъл немой да земаш!
Колчем бех по-малко гламав,
щè ли тая орисия?!
Халът ми, не го и крия,
тегли веке към просия.
Мливо бол, та глад не сещам,
скътах некоя парица,
сал душата... глъхне, вехне;
Запустела воденица.
Имах птиче – дар неземен.
В топла пазва го отчувах.
Как се помня - все до мене;
Радост бе да му слугувам.
Литне то, нали е птица,
надалеч – отвъд баира,
а очетата-зорници
ведрия простор побират.
Сетне, въз гръдта пак сгушено,
изприкаже милото, покаже
на душа облагнала, разтушни,
чудно-хубави пейзажи...
Лоша вòда, семе гнило,
три по девет – зли години...
Яд ли в човчицата сипнах –
залине горкинкото, погина...
Окьорвех. Уж вида сичко,
ала шарки, красотица,
секаш сенки са безлични
на невярата в тъмницата.
Отмиле ми бащин дом, имане,
краят роден не е същия.
Одих, скитах се – горчив изгнаник
и що - не знам, но все се връщах.
Не си тъдявашен, Човече;
похортувахме двоица.
Щедър си, но не ми требе
лъскавелката жълтица.
Окъсня. Тръгнуваш вече.
Гледай - ей оназ звездица
да те води в път далечен!
Посъбрах куражец, та ще питам:
Да ти се намира птица?
3.03.2015
© Людмил Нешев All rights reserved.
