Коледни мисли
Светят сребърни нишки в косите ти, леко разрошени.
Като мъдър приятел останал е ланшният сняг.
А годините тичат ли, тичат към нас, със мечти захаросани,
в малка, снежна шейна, неуморно и в делничен бяг.
Няма път, само шир - уморени, отпускат юздите
наранени от думи на прага - ръце и очи.
А шейната не спира - по старите релси извити
без да искаш дори - все по-лудо лети ли, лети...
Все по-страшно по нишката тънка опъва отвеса -
по инерция, сякаш се вее в безкрилия ад,
надпреварват се чувства, до рана протрили конеца, ...