Колкото въздишка
На Мария Вергова
На лятото Свещеният граал
обърнат върху плажа свети празен.
Макар от липси трайни натежал
в очите глътка слънчев шемет пазя.
Но моя бряг морето не застла
с коприната на ласките си млечни.
Наблизо нейде пееха весла,
рибари мрежи мамеха привечер.
Едно момиче кротко се засмя
и се загнезди в мислите ми скришни.
И много скоро влажната земя
потръпна цяла, колкото въздишка.
А после то изчезна яко дим.
Морето, миг преди това, дотича
и с щедър жест на овдовял любим
ревниво близна стъпките му птичи...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
