Кома
Иглените ѝ ръце
докосват студения огън.
А той – тлее ли, тлее.
Не я стопля.
Не я ѝ прегръща.
А тя премръзва.
Страх го е. Нима я губи?
В нощта под звездите насаме.
"Ех, де да имаше едно одеяло
поне малко да сгрея това тяло." -
шепнеше белокосото момиче,
"...и тези ръце да не ме бодат,
и очите ми да не сълзят,
и краката ми, погледни ги:
не ме държат. Не мога и
две стъпки да направя.
Защо е толкова студено тук?
И толкова тъмно? Нали си бях у дома?
Къде са белите простори?
Ами трите слънца?
Къде са златните поля,
по които се разхождахме
до късно вечерта?
Къде е сребърната река,
в която се потапяхме на връщане
от там? Къде е буковата гора,
която за нас беше като храм?
Защо е толкова тихо? Не е ли сън...
да се събудя...?
Нима наистина съм сама?"
Зная, че бяхте тук, при мен.
Гледах вашите лица. Нима спя?
А вие ме чакате да се върна..."
Иглените ѝ ръце докоснаха жарта.
Но не ги изгори.
Снежните ѝ очи от тях създадоха пламъци.
Прегърна я.
Но не можа да я стопли.
***
А от отвън викаха името ѝ,
вече избили нейните врагове.
Проклинаха. Удряха.
Всяка нощ ѝ говореха.
Разказваха истории
от техния живот.
Четяха на глас любимите ѝ книги,
сякаш ги чуваше.
Понякога насила се смееха,
очакайки отговор от нейна страна.
После тихо проплакваха, защото
усещаха, че я изгубиха.
Всяка сутрин решеха косите ѝ,
тези дълги, снежно-бели коси,
целуваха челото ѝ,
присядайки до нейното легло.
Прегръщаха я за да усетят нейната топлина.
После я завиваха да не усеща студа.
***
"Трябва да се върна.
Не мога да ги оставя сами.
Навярно ме чакат.
Хайде, тяло, стани.
Искам да съм с тях.
Не можеш вечно да останеш тук.
Не можеш да спиш.
Движи се, па макар и
премръзнало от студ.
По-бързо. Хайде! Бягай! Моля те!
Не се предавай!
Докато не намериш вратата,
която да ни върне обратно... "
© Нина Чалъкова All rights reserved.
