Всеки ден, когато се събуждам,

чуя ли твоя глас, отново пак тъгувам,

но явно все бълнувам 

и боли ме, че пак теб Аз сънувам.

Ето, измина поредният мрачен ден

и твоят сладък образ пак измъчва мен,

докога ще продължи това, не зная,

дано не свърши, когато си отида в Рая.

Постоянно нещо в мен кърви 

и на Бог се моля причината да не си ти,

като нож сърцето ми ти проби,

не усещаш ли как се леят моите сълзи?

Устните жадуват само теб - ще го преживеят,

ръцете викат само теб - ще полудеят,

очите виждат само теб - ще омалеят,

косите ми за теб настръхват - ще побелеят.

И ето, слънцето отново пак залязва,

но твоят поглед мен не забелязва,

как тъжа за тебе, мила,

любовта ми ти отново си промила.

Проклинам деня, в който аз те срещнах

и сърцето си безпределно пак подведох,

казвах му: ”не, тя ще е различна”,

но оказа се, че е класически типична.

И реши то да ми отмъсти ужасно,

накара те да ме гледаш тъй прекрасно,

и тъкмо успя да ме излъжеш, че си моя,

но отмъщението се стече като пороя.

В този миг аз разбрах,

че ти беше най-големият ми грях,

как ли, Боже, чувствата си ще заровя,

като ти си моята отрова.

Сега искам тебе да забравя,

ала никога не ще го аз направя,

ти ще бъдеш моят спомен,

за копнежа ми любим и болен.