Копринено желязо...
Сълзите във очите ми потръпват,
защото зная колко евтини са те за теб,
щом нашите сърца коварно се отдръпват
и няма как да те прегръщам в своя плен...
И кърпичките мокри са ненужни сцени -
мъждиви лампи за най-ярките светулки,
молбите мои са невзрачни и обезценени -
безглави болтове без нужните им втулки...
Зовът страдалчески е весела комедия,
за твоите безчувствени владения,
но знаеш ли: за мене си трагедия,
защото птица съм... без ежедневни песнопения...
Разяждаш ме с омразните сърцатости,
проправящи си път светкавично в гората ми
и нежни клони срещат твоите патоси -
там ти вещаеш шеметно съдбата им...
Но някога ще срещнеш и дървета от стомана,
тъй както аз се сблъсках с твоята непробиваемост,
ще молиш да ти бъде дадена покана
и постепенно ще омекнеш до непознаваемост...
© Симона Гълъбова All rights reserved.
