Космосът на съдбата
Нас сбъдна ни Луната овдовяла —
другар си търси, с плачещо сърце.
Отвя ни с безнаказан вик — нахалост,
и втурна ни по път със ветрове.
Люлееха ни бури несравними,
дъждът преплакна чистите лица.
И двама ни — по пътища незрими —
се срещнахме, ранени в любовта.
И космосът за нас не бе защита,
отведе ни направо към греха.
Не пита кой си, нито колко скита,
не спря дотук — беляза две сърца.
Огря ги пуста обич — тъй дълбока,
такава, дето приказка крепи.
Целуна ни дъждът, скрепи ни с порив,
и с почести ни космосът покри.
Но времето пролука си намери —
раздялата за миг предначерта.
Търкули се зад плачеща химера,
събуди ни в два края на света.
Сега сами сме — скитница и скитник.
Вовеки ще се търсим по света.
Такава е съдбата — пръв предвестник
на обичта и гибелта в греха.
© Виктория Тасева All rights reserved. ✍️ No AI Used
