Нощната камбана на ковача
Нощта се спуска като млада сова,
поела дъх след първия си лов...
късметът му обесен на подкова
без глас разплаква здрачния покров.
Отпива вино с дъх на млади дюли,
желязото в огнището гори...
и с аромат на цъфнали зюмбюли
се носят тежко речните мъгли.
И тази нощ копнежът го погубва,
а наковалнята е негов кръст.
Копнее устните ѝ да лекуват
сърцето му. Преди да стане пръст.
Преди да екне новата камбана,
отлял я сякаш от момински смях.
Преди да стане неговата рана.
Преди да вземе първия ѝ грях.
И с възлестите от метала пръсти
да смъкне ризата ѝ със везмо
пред тази, Боже, плът да се прекръсти,
щом паднат пафтите ѝ от сребро.
Да мине по извивките свенливи,
дълбоко да потъне и да спре...
и сякаш е порой, да се разлива
... а после пръстен да ѝ изкове.
Жени Иванова
© Jasmin All rights reserved.
Благодаря ти за думите! Зарадва ме!
