Край
Нощта е настъпила, тиха и тъмна.
Облаци мрачно закриват луната.
Седиш и се взираш, и чакаш да съмне
със сълзи във очите, със болка в душата.
Но няма утеха и няма спасение
спомняш си само за дните предходни.
Бавно изпадаш в спокойно забвение
и се оставяш на мисли злокобни.
A в тъмнината се чувстваш спокоен,
някак свободен, и доста различен.
Чудиш се доста дали си достоен
за подлия свят, до болка трагичен...
Погледи странни, обещания празни,
а ти си добър и вярваш на всеки.
Този се кара, онзи те дразни,
къде ли, по дяволите, остана Човека?
И чакаш самотен, и падаш дълбоко.
Всичко е толкоз красиво сега...
Животът остава там нейде високо,
Най-сетне щастливо прегръщаш смъртта...
© Ноу Фейт All rights reserved.
