Мина много време, драги Джим.
Ти казваше, че хората са странни.
Повтарях си го. Думите ми станаха на дим.
(Повтаряш ли го много пъти - става вярно).
Сладка бе иронията в думите ти,
че странниците тънели в забрава,
а като печат вековен името си
във златната история остави.
И тръгнаха ездачите във бурята
на усти със призрачната песен
да възраждат пак културата
в света ни бледен и унесен.
Но струва ли си, Джим, кажи ми
да се превръщаме в легенди, в божества,
а после да си търсиме причини
да бягаме от тая вечна светлина?
Да запалим огъня на новото време,
но да изгасим тоя, що тлее в нас,
а мисълта ни да ни бъде бреме -
всеки миг и всеки час.
Лицата са грозни, когато си сам,
а улиците пусти - от тебе го знам.
И както последно питал си Пам,
моля те, кажи ми - още ли си там?
© Danielle B. All rights reserved.
В тийн бунтарството ми точно Морисън бе ключът на ,,вратата" водеща до интереса ми към поезията (редом с вече покойния Ленард Коен). 🙂