Ти, цвете хубаво, омайно,
ти, цвете без душа,
тъй красиво, но нехайно,
незнаещо болка и тъга.

Погледнах в очите ти,
но видях само празнота.
Те бяха мъртви
и не можеха да видят света.

Живот живееш ти,
о, алено цвете!
Но живо ли си?
Помисли!

Спри поне за миг
и затвори очи.
Нима това, което виждаш ти
е единствено прекрасния ти лик?

Или има нещо друго
зад спуснатите ти клепачи,
нещо, бунтуващо се лудо
зад фалшивите водачи?

Дали и ти си като онези други
еднакви, мъртви същества?
- Не! – крещиш ми. – Вие сте луди!
Но убедено ли си в това?

Цвете хубаво, омайно,
кухо си родено – вярно,
но празно ли ще умреш?
Това ти само трябва да разбереш.