Слънцето сякаш плачевно тъжи,

                                                    от треска в душите ни стене,

                                                    нощем луната в червено шепти,

                                                    загубила свойто блестене.

                                                   И в лава потъва мудно света,

                                                   дори незапретнал ръкави,

                                                   мъки налягат горката луна,

                                                   която във болка дави.

                                                  Времето само секунди кове,

                                                  настъпва безмилостно края,

                                                  отминалите стари векове

                                                  ще бъдат началото в рая.                                               

                                                 И ето слънцето само тъжи,

                                                 от треска в душите ни стене,

                                                 нощем луната в червено шепти,

                                                 загубила свойто блестене.