От моя балкон имам изглед към Витоша
и бели върхари за поздрав ми кимат.
Затворена там е душата ми скитаща
в една продължителна истинска зима.
И уж е красиво – почти като снимка –
далечната гледка тъгата пречиства.
В очите ми бавно се раждат снежинки
и скриват от погледа белите писти.
Събудих се в тъмно. Навън с одеяло
е сякаш балконът ми – пухкав и бял.
Свободна поех дъх за ново начало.
Снегът от очите ми бе извалял.
© Мая Попова All rights reserved.
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
