Кристално ехо от стъклени звуци,
цигулка плаче напевно в нощта,
мракът стиснал е в силни юмруци
на Хаоса - безкрайна разруха - скръбта.

Трептят зеници, в танца - жена,
на Хера всевластна прилича,
и се носи в ехото като вода,
от мъртвите ноти живота извлича.

А сенки отнякъде изкачат, прелитат,
понесени от адски създания,
на чужди рамене те заспиват
и хранят бесовете с ридания.

Но Хера на Атина образ приема,
улавя ги силно и стисва в ръка,
сред боговете заслужено място заема,
бесовете приспива, събужда деня.

И слънце изгрява с косите ù руси,
Афродита - с друг лик е Хера сега?
Оцветява тъмните и мъртвите звуци
в златиста пяна, морска, солена вода.

Сам танцът прелива, отлита,
понесен на конници яростни, бесни
вдъхновен от жената мълчалива
и от нотите на мрачните песни...

Кристално ехо от стъклени звуци,
цигулка нежно припява в нощта,
а мракът отпуснал е свойте юмруци,
приветстващ отново реда!