Кръчма
Пак замръкнах в душата ти – кръчма
на неканени с погледи гости…
Пият много. От младото вино.
И облизват мустаци за още.
Ти наливаш - от долу до горе…
Всеки жест е пенлива омая.
И нарязваш на думи тревоги…
подлютяваш с косите – до края.
Не останаха трезви мъжища,
по-пияни се тръшкат от страсти.
Преброяваш ги скромно с въздишки.
Липсва онзи – пиячът на щастие.
Не ме виждаш, на лъч съм от тебе,
изтрезнял от овала на бара.
Ще почерпя… едно вдъхновение!
Ще докосна в смеха ти китара…
Щом отпиеш от чаша умислена
само капка мечтана амброзия.
Ще открием с теб хиляди истини,
скрити в кръчмата - в цъфнала роза.
© Михаил Цветански All rights reserved.
