Кръговрат на безвремието

                                На Н.

Тъмен поглед. Усмивка нежна –
безпощадно възбуждат сетивата.
И сто години сякаш вече бездната е черна,
на тласъци прониква светлината.
И времето пробужда неохотно свойта мощ,
мъртво вече толкова години.
И променя всичко – деня от нощ.
И аз пак ставам негова робиня.
Изгубих се, пленена от очи,
от думи, от копнеж по нежна ласка,
в оковите на крехките мечти.
Пожелах да сваля аз неговата маска.
Пожертвах любимата си нощ
и себе си, и всичко скъпоценно,
За момент на сладка немощ
Убих аз всичко – тленно и нетленно.
Изгубила отдавна своя в неговия лик,
не помнех преди него ничий отпечатък.
Но животът трае само миг –
необуздан, красив, но кратък

Тъмен поглед, усмивка нежна.
Той – странно, злокобно безразличен,
А отдалеч звучи ехото в моята бездна,
навявайки спомен, че някой някога бил е обичан.