Кръстопътна нетленност
Сред пожарища тръгвам и сам
се обричам на огнена клада.
Разтреперан, смутен, разпилян,
а душата е толкова млада.
Чак не знае какво е любов
и във хората търси доброто.
Но животът безумно-суров,
удря тежки шамари със грохот.
Още дишам и още тупти
в мен сърце, а остава ми – колко?
Този свят в мен боли и боли,
и ще има ли край тази болка?
Де да бях, като вятъра лек,
да се носех в простора свободно.
Или лъч светлина в слънчев пек,
нещо друго - фриволно, природно.
Не, оставам с греховната плът
в непробудни терзания земни.
Твърде дълго оглеждах за път,
а съм бил ... в кръстопътна нетленност!
© Данаил Таков All rights reserved.
