Часът внезапно почука на вратата,
отворих му смутена, неприготвена.
- Идваш рано! Защо не почака?
Защо не звънна по телефона?
А той ме погледна - уморено усмихнат
от толкова бързо препускане,
протегна стрелката, закова ме -
притихнала
и заедно препуснахме нататък.
Поспряхме за малко
в прегръдките парещи,
за малко попаднахме в пустоша.
Качихме се на въртележка от спомени,
проследихме надеждите лутащи.
Набрах си реколта посадена от вчера.
Напълних празни хамбари.
А там - в небосклона
изгряваше утрото
и часът като сън го догони.
Закрепена на времето -
шеметно, парещо,
напориста и малко безстрашна,
героиня на приказка -
истинска, дразнеща
препускам -
Часът да притисна!
© Слава Костадинова All rights reserved.