Не мога така, погледни ме - побърках се!
В ъгъла тъмен безмълвно стоя,
сложи ме там - към стената обърната
и ме забрави, останах сама.

Имаше време, когато не спираше
да ме обичаш и в слънце, и в сняг.
Заедно бяхме, играехме, тичахме,
винаги заедно в сълзи и в смях.

Беше прекрасно, чувствах се сигурна,
знаех, че никой не ще ме рани.
Тайни споделяхме в нощите тихичко,
всичко си казвахме чак до зори.

Мина се време и често те нямаше,
знаех, че нещо не беше наред.
Молех "Вземи ме", но ти ме оставяше,
мислех: кога ли ще е моят ред?

Бавно усещах, че ще полудея,
винаги в стаята бях си сама.
Щом се завърнеше, не ме поглеждаше.
Само безсилие чувствах и страх.

Вече разбрах, че не ще бъде същото.
Нямаше обич ни в слънце, ни в сняг.
Ден-два се бяха в години превърнали,
всичко покри се в сълзи, вместо в смях.

Знам, че съм кукла, но те обичах!
Даже след всичко, обичам те пак!
Може би с ъгъла все пак ще свикна...

***

Моля те, време... върни се назад...