Къде се дяна, мъко моя?
Къде се дяна, мъко моя?
Така е празно, пусто е без тебе.
Изписах ли те цялата до края?
Ела си, не остана време...
Страшно е без тебе, мъко...
Така е грозно, цяло бреме...
Пропъдих те, а в мен дълбоко
остана дупката да зее.
А ти позната си ми, близка.
По-истинска от всяка радост.
О, мъкичке, в устата си пенлива,
блестиш в очите чак до ярост.
В гнева си пак от теб се уча,
потиснах те зад влажните зеници.
Прогоних те, сега те търся
из паважите на грапавите улици.
Понякога се спъвам и залитам,
олюляна смътно в нашата история,
без теб живея ли, се питам...? -
или съм просто сънна алегория.
Четях заветните ти знаци по стените,
вдълбани улеи по бузите ми мрачни,
а белотата се прокрадваше в косите,
приспивайки самотните ми сласти.
Сега те чакам, мъкичке , смирена,
да влезеш пак отнейде, да се слеем.
Ведро да избършеш и прахта в „ килера”,
заедно като преди да оцелеем.
© Николина Милева All rights reserved.
