Къде си, Мария?
Така си я спомням – по-бяла от книга,
мастилени къдри отърсва.
Назад през годините с поглед ме стига,
а аз все я търся и търся.
Защото ми липсва - ужасно, безкрайно
на времето тънкия прорез,
когато деляхме момичешки тайни
пред някой отворен прозорец,
когато изцеждаше облак по облак
тъгата от вчерашни мисли,
додето не лъсне денят ококорен -
по-пъстър от лятно мънисто.
Къде си, Мария? Къде си, Мария?
Поникна в следите ти пясък.
Ах лятото, лятото сигурно крие
гласа ти под миден отблясък.
А може би просто е нужно да чакам -
нали и животът е кръгъл -
назад да се върнеш, да стиснеш ръката ми
на детството в прашния ъгъл.
Така ще я помня - дори и далечна,
подобно на всички ония,
които макар и за миг или вечност
са имали своя Мария.
© Рая All rights reserved.
