Към Снежана Гавазова
Екзистенциален портрет
Мадам, дарихте ме с надежда,
която до сърцето Ви довежда
и аз, от жеста благодарен,
с Вас оставам солидарен.
Че с куклите не сте била добра,
душата ми добре разбра,
но Вашата природа агресивна
разкрива и натура прогресивна,
в чиято, даже мъничка извивка,
откривам порив на усмивка.
Затуй чрез моя стих, Мадам,
жадуваната обич ще Ви дам
по начин искрен, чист и акуратен,
без смисъл някакъв превратен,
защото Вашто настроение лятно
за мен е нещо скъпо и приятно...
Когато сте била, Мадам, Козета
не сте била от мъката превзета
и даже да сте малтретирана,
което Ви направи екзалтирана,
останахте, Мадам, духовно лъчезарна,
изграждайки си еманация благодарна
и с нея срещахте бедите,
изтискващи на миглите сълзите.
Мадам, когато бяхте Вие Есмералда
и без да искат Вашто "Да!"
Вие бяхте често предпочитана,
без да бъдете въобще зачитана.
Единствено сега, когато се "събличате",
не зная аз защо, Мадам, не се обичате,
но думите ми, щом признавате,
то значи, че не се познавате.
Разбирам, че сте имала осанка,
достойна и за всяка парижанка,
но тук стихът чертае нишка
от Вашата, Мадам, въздишка,
показваща, че, с чувствата имотна,
сега се чувствате самотна,
а тази ситуация е критична,
но Вие пак сте романтична...
Затуй, Мадам, Ви обожавам
и Ваш поклонник си оставам,
че редовете, що се тука пишат
чрез чара Ви, Мадам, въздишат.
Изпихте на живота чашата горчива
и иска Ви душата да почива
в миг, когато няма сила,
но пак остава нежна, мила.
Достигнахте, Мадам, онез човешки дълбини,
които очертават верни съдбини,
в предела на човечност,
която се разгръща като вечност
и Вий, Мадам, със свойта красота
бележите завидната човешка простота.
© Валери Рибаров All rights reserved.
