Лавиране сред облаците
Във шепите на гърбав вятър
излитам вече без криле.
А там – в небесния театър,
си пуши Господ наргиле.
Небето сякаш слиза долу
и сяда на земята то.
И свири вятърът на голо
на жълто есенно листо.
И облаците с него слизат
и хукват с мене по пръстта.
И сладичко тревата ближат,
израснала през пролетта.
А мене вятърът ме носи
по туй разрошено поле.
И тъй животът на откоси
изхвърля ме и без криле.
Но аз сред облаците сиви
налучквам верния си път.
И в дните ми – сега и диви,
опазвам още свойта плът.
© Никола Апостолов All rights reserved.
