Легенда за любовта
Една жена, родена за кралица,
живееше сред хората в едно село.
Не беше чудна хубавица,
но имаше сърце добро.
Нехаеше за почести и слава
и чужда бе и завистта.
Тя можеше за всичко да прощава,
дори за долната лъжа.
С усмивка стопляше сърцата,
надеждата и беше кат сестра.
А вярата и даваше крилата,
да литва в любовта-мечта.
Минаваха си дните и годините,
жената си живееше сама.
Орисницата тъй я бе орисала
и следваше си своята съдба.
Веднъж премина през селото момък,
зеленоок и снажен хубавец,
жената зърна го, затихна
и се покри със руменец.
Поспря младежът на мегдана,
приседна, поогледа и запя.
И се засбираха край него хора,
омаяни от песента.
Жената мила, нашата кралица,
усети странна топлина
по тялото да я облива
и чак сърцето и се сгря.
Не сещала такива тръпки,
ръка на момъка хвана,
към своят дом го тя поведе,
за да получи любовта.
На прага там, на свойта къща
дочула глас: „О, не! Недей!
Сърцето свое не разбивай,
със песни само не живей.”
Замислила се нашата кралица.
Сърцето свое раздели.
Едното тук на хората остави,
а на младежа другото го подари.
Сълзите стичаха се по лицето.
На запад хоризонта избледня.
На хората и на младежа хубав,
ориса своята съдба.
© Христо Костов All rights reserved.
