Легенда за нестинарката Нуна
Някога... в най-стари времена,
в бряг потулен на река Велѐка,
селце най-китно в Странджа планина,
прибрало българи с`съдба нелека.
Че робство ширело се отоманско
и криело то личните моми
от страшния башибозук опасен,
що силом ги превръщал в жени.
Веднъж, случайно казват, за беда
турски големец се в път объркал,
подхванал конят грешната следа
и в селото безименно замръкнал.
А там, насред мегдан, мома една
магийно погледа му приковала,
най-кръшната от всички тя била̀ ,
най-огнената... Нуна се зовяла.
Поискал я веднага тоз` ага̀,
в харема свой ханъма да му стане,
ако ли не, ще прати той войска
да срине селото така опасно.
Приела Нуна ... но му и рекла̀,
че негова ще бъде, ако може
да стъпи там, където тя сама
нозете боси смело ще положи.
Ако ли не, да тръгва на мига,
забравил и за нея, и за всички,
на чест се докачил тогаз мъжът,
и дума дал срещу кило жълтици.
Девойката събрала вси момци,
клада да стъкмят насред мегдана
и огън те наклали да гори,
дордето на жарава да остане.
После... гайда тънка заручала,
тъпан заиграл със ритъм зов
и хукнала момата обладана
по въглените в огнения ров.
Танцувала снагата отмаляла,
магически откъснала духа,
душата нестинарска тайно сляла
с иконата, що стискала в гръдта.
Гледал големецът омагьосан,
невярвайки на своите очи,
пришпорил коня, видимо ядосан,
но той уплашен хвърлил го земѝ.
Така спасила Нуна своя род
със силата на българската вяра
и с танцът нестинарски, който Бог
избраните дарил, да побеждават!
22.11.2018
Из "Легенди и стихове за българщината"
© Таня Мезева All rights reserved.
