Лице срещу лице
По хоризонта пясъкът се рони,
морето сгъва бягащи вълни,
а птиците на спрялото ни бъдеще
разпадат се на късове изстинали
и капят по брега на самотата.
Но ние сме пресечени стрели,
намираме се, па макар на части,
в мига когато времето е спряло
във ехото на мокри дъждобрани,
които шушнат в мрака ни раздвижени
и чакам дъх да хване светлината ти...
Когато далтонизмът спира в миглите,
очите ти, отдавна несънували,
примигващо подканят за погубване
на всички народени в мен илюзии
и бавно ме съблича тишината ти
от думите с измислена възвишеност -
тогава голотата ми е кожа
и вижда се единствено солта ми -
безкрайно земна и безкрайно тежка.
Но с теб не си приличаме по слънцето -
по блясъка на хладно острие
измиваме мътилката в очите си.
Не искам в този час да съм ти чужда,
като стояла дълго раковина
на дъното на многото ти вчера.
Остана ли искрица за намиране,
да стъпвам бавно в твоето безвремие?...
Прозорците са малки за умиране-
напускам ги,
безкрайното пространство
в ръцете ти смирено ме побира.
... Познаваш ме веднага по очите,
които някак празнично събират
чертите ти в магнитно огледало
и плахо се прилепват за оставане.
Минутите са кратки като смигане,
а струнен ритъм в мен барабанѝ -
грището е дом за доживотно.
Петно от сложни гърбици - нощта,
размазва се в сияние бездумно
и призрачно потръпваща свещта
чертае кръгове от меланхолия.
Спирално се завъртат негативите,
игра на сенки в лунен съпровод,
единствено от себе си зависими,
танцуват мислите,
застанали лице срещу лице -
частични наши форми на живот.
