Колко много хора са се събрали.
Всичките ми роднини и приятели.
Всичките със сълзи лицемерни -
все едно от болка някаква са наранени.
Виждам как се мъчат да заплачат...
Боже какви актьори - успяват.

Седят, реват, бдят над моя труп -
всичките струпали се на куп.
Молят се за мен, да се върна,
други пък в щастие да потъна.
Но това са само лъжи - личи си отстрани...
От далеч се усеща как на лицемерие вони.

Гледат ме, поставен тук, в ковчега
и в очите им от далеч се разчита,
желанието им със лека ръка,
да посегнат те към моите неща.
Като на хищници лигите им текат,
за парите ми, готови са да пролеят кръв.

...

Ето, че вече пръстта хвърлиха върху мен
и са готови да се напируват като за последен ден.
В колите си тръгват - оставили ми тялото там...
Съжалявам само, че духът е тъй жалък и ням...
Какво ли не бих дал за последно право на глас сега,
сред таз паплач - жадна за пари, злато и земя.

...

След толкова алкохол, незнайно как утрото се появи
и вече всички са готови за ожесточени войни...
Кой със скорост невиждана се мъчи,
първи завещанието ми да намери...
Кой пък пред нотариуси пада на колене,
за да има по-голям шанс за възнаграждение.

...

Изминаха се вече четиридесет дни откогато ме няма...
Всеки ден на гроба ми имаше по трима.
Мислейки над моите дела с надежда,
че ще намерят къде съм написал последната си бележка.
Но до днес никой не успя да разбере.
Дали, защото не е помислил добре?

Но важното е, че знам
що за хора съм мислил, че познавам.
И сега направо ми се доповръща,
като се сетя че рано или късно тук ще ги срещна...