Лилит
Но като продължаваха да Го питат, Той се изправи и им каза:
Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея.
Йоан 8:7
Казана дума – хвърлен камък.
Народна поговорка
Не си е струвало да ме замяташ –
не съм ни въдица, ни нечий трал.
Родена от сърцето на земята,
бях пламък някога, бях локва кал.
Угасвах и изстивах, съхнех бавно –
закоравя – без род, душата в мен.
И не признавах прошка, нито давност –
захвърлена бях – камък устремен.
Целта си стигнах – плът човешка, слаба,
насочих се към нея с яд и злост,
но срещнах неочаквана преграда –
в сърце открито – къс любов на пост.
Достигнала до прага на ваятел,
в краката му в миг рухнах и се спрях.
Той взе ме на ръце. Като гадател
прокара длан по жилките ми в прах.
Живях при него месеци, години…
Оформи ме с длето – като вълна.
С търпение и с пръстите си фини
изтръгваше от мене светлина.
Когато ме завърши – нова Ева,
облече ме в палитра цветове,
заведе ме на тържище: „Зачевай!“
ми каза, а сърцето ми – на две.
Минаваха край мене много хора,
поспираха замалко – и напред.
Донасяха ми хаос и умора,
отнасяха хармония и ред.
А аз линеех – няма и студена,
утробата – от камък несломим.
Изкуството си вложил той бе в мене,
но Слово не заченах, нито Син.
Обхождана от погледи ръбати,
лелеяна от хиляди мечти,
не можех да повярвам, че в тълпата
ваятелят ме хвърли – както Ти!
Погубена от страсти, разрушена,
сега съм жалка – будя само смях.
Мария бях, а станах Магдалена –
да каже дума, който е без грях!
Стихотворението участва в конкурса на издателство „Библиотека България“ „Вие пишете, ние четем“2024 с тема „Монолог на хвърления камък“ и не спечели награда.
© Мария Димитрова All rights reserved.
