Камъкът на Сизиф
Търпението граници си има –
безмълвно аз търпях, търпях, търпях…
И с него бях и пролет, лете, зиме –
надолу после бързо полетях.
Не ми хареса на върха – мъгливо.
И завистливо – долната тълпа
под тебе вика – яростно и диво,
към себе си те дърпа – и успя!
Търкулнах се към воя облекчено –
притеглянето земно не е враг.
А той ме грабна пак и устремено
нагоре закатери се – глупак!
Изтръгнах се от лапите му алчни,
веднага щом достигна до върха –
аз може да съм застоял и валчест,
но имам своя воля под мъха!
Аз може да съм непукист натъртен,
но той наказан бе с безсмислен труд,
защото искаше да е безсмъртен,
не беше бог, уви, а само луд.
За връзване – а сам Танатос върза,
с вериги окова го – що за срам!
Сега по хълма с мен върви забързан,
без мене слиза – изпреварен, сам.
Не съм захвърлен – той бе изпързалян
да драпа вечно към върха висок.
Нали си много умен – е, търкаляй,
царю коринтски, мислещ се за бог!
Второто стихотворение, което участва в конкурса на издателство „Библиотека България“ „Вие пишете, ние четем“2024 с тема „Монолог на хвърления камък“, и не спечели награда.
© Мария Димитрова All rights reserved.
